Casanova
Перспективата на живота отвъд граница и запознаването с различни общества, култури и човешки съдби често дава възможност за авто-рефлексия, поглед в миналото и разгадаване на повече от тайните зад това кои сме ние самите – и като етнос, и като индивидуалност. Наскоро чествахме рождения ден на един от най-скъпите ми хора и неусетно докато разпускахме на по чашка се пренесохме в спомените от тийнейджърските си години и аз за първи път си дадох сметка по колко сходен начин е протекъл този период от живота и на двама ни в България и до каква степен това е определило нашите стимули, стремежи, желания и посока на развитие впоследствие.
Докато аз твърдо считам, че личният избор и отговорност са индивидуално задължение на всеки възрастен човек в наши дни, то не същото се отнася за периода, в който се водим подрастващи – тоя среден стадий между детството и зрелостта, известен като “пубертет”, в който по интересно стечение на обстоятелствата се формира голяма доза от характера и в края на който всеки от нас бива считан за “порастнал” индивид, който може да кара кола, да гласува, да работи законно и прочее други благини, които човек получава, когато навърши пълнолетие.
За добро или за лошо, нашето поколение (родено в края на 80-те и началото на 90-те години), известно като “поколението на Прехода” някак хвана едновременно и най-добрите, и най-лошите периоди от развитието на страната ни. Помним и опашките за хляб, и протестите от 97-а, и влизането ни в Европейския съюз, и превръщането на страната (или поне София и по-големите градове) в относително модерна столица, с всичките присъщи (не)удобства на големия град като трафик, метро, молове, бизнес-паркове, хипермаркети, bar & dinner-и, ресторанти за бързо хранене и прочее символи на прогреса, от които нямаше и помен преди нищо и никакви си две десетилетия.
Без да дълбая в подробности от период, накратко идеята ми е, че годините, в които ние бяхме тийнейджъри и се формирахме като личности бяха доста странни. Имаше Интернет и компютърни игри, детски дискотеки и батковци дето джобеха децата за стотинки на всеки втори ъгъл. Ред в общи линии нямаше и независимо, че почти цялото ми обкръжение произхождахме от тогавашната (много пресилено казано) средна класа на изтънялата столична интелигенция, всичките искахме да сме страшни тарикати от малки. За нашето поколение нямаше положителни примери за подражание, докато израствахме – героите на деня бяха Жоро Илиев и Маргините, както и сюрията ретро-мутри около и зад тях. Напълно съм убеден, че дори сам по себе си този фактор изиграва огромна роля за развитието на обществения манталитет на огромен процент от хората от нашето поколение, както и приоритетите, дълбоко вкоренени в подсъзнателната ни ценностна система.
Извън артистичните и футболните среди, липсата на успешни вдъхновители, постигнали някакъв вид “българска” мечта с честен труд, предприемчивост, иновативност и интелигентност (или дори да е имало такива, то тяхната публичност е била в пъти по-ниска от тази на Бандита на деня) е изключително осезаема. Затова смятам, че един от най-големите приоритети на нашето поколение следва да бъде даването на достатъчно такива примери за “успех” на младоците идващи след нас – и то тогава, когато сме в прайма си, за да можем да сме достатъчно релевантни и близки до тях по възраст, за да знаят че успехът е достижим сравнително скоро, а не като станат на 180 (щото като си на 15, някой на 50г ти изглежда точно толкова далечен).
Материалното богатство се наложи като цел номер 1,2,3 и 100, но същинският проблем в това е, че масово то все още се възприема като “събитие” (щото по мутренските години си беше баш такова), а не дългогодишен процес на трупане на качества и умения. В следващите редове ще се постарая да изобразя още четири “фалшиви героя” (по Тодор Колев, лека му пръст) на моите тийнейджърски години, които са симптоматични основно за Източна Европа и за съжаление смятам, че и до ден-днешен представляват някои от най-големите бариери за постигане на успехите, които заслужаваме:
1.Алкохола
Смятам за никого не е тайна, че източноевропейците и българите в частност сме царе на пиячката. Симптоматично е, че малцина души от нашето поколение си признават, че са зависими от алкохола, защото в България битува мнението, че “не си мъж ако не можеш да пиеш” и че другите народи са страшни балъци, задето не могат да ударят 8 големи сливови. Не знам как е възможно тази концепция да е толкова дълбоко вкоренена в чувството ни за етническа принадлежност, но наскоро осъзнах, че дори голяма част от приятелите ми от българската общност в Манила, повечето от които не са живели в България постоянно от поне 10 години (а някои – и цял живот), някак идентифицират националната ни принадлежност 1:1 с текста на Каналето “И да паднем, и да бием, пак ще се напием – за добро или за лошо, българи сме ние”.
Аз лично започнах да пия в гимназията и в общи линии последните 15 години съм имал различни степени на алкохолна зависимост и различни нива на справяне с нея – от абсолютно отричане, до подлагането й под известни граници, та чак до почти пълно дългосрочно въздържание. Оставяйки настрана дългосрочния здравословен damage, който при всички положения се проявява рано или късно, прекомерната употреба на алкохол води след себе си една сюрия други вредни навици, които макар и да не пречат особено много като ученик (че и като студент), рано или късно избиват по катастрофален начин. Алкохолът (от многото) е фалшив герой, защото:
- Отслабва разсъдъка, волята ти и умението за самоконтрол – все супер важни качества, без които дългосрочният успех в истински важните сфери е много труден;
- Много лесно води със себе си маса други пороци – през проститутки, неконтролируем хазарт, препушване, наркотици та чак до преяждане с мазен вреден junk. Най-често, едно след друго, в една и съща вечер.
- Изкривява реалността – способен е да ти даде допаминов boost и усещането, че всичко в живота ти е цветя и рози, докато всъщност живееш в мизерия и/или всеки месец на двеста (или двайсе)лева от фалита;
- Утрепва продуктивността и провокира мързеливеца у теб – след цяла нощ запой на другия ден не можеш да свършиш работа, да гледаш дете, да идеш да спортуваш или да се погрижиш за близките ти. Да, и аз съм го правил и знам, че много хора го правят ежедневно, просто с цената на адски много ненужни усилия;
- Определя средата и изборите ти – ако си свикнал да се забавляваш като пиеш алкохол, голяма част от хората, с които ще станеш близък, също ще поркат – а ако си влиятелна личност, ще го правят и защото искат да ти подражават. После си казваш “мамка му, всички които познавам, пият супер много!” – форма на confirmation bias, която хем ти създава усещане за принадлежност, хем и те успокоява, че всъщност нямаш проблем;
- Рано или късно ебава мамата на съня ти – или не можеш да спиш без него, или не можеш да спиш с него, или и двете;
- На последно място, но не по важност – влияе на уменията ти в леглото. Да, точно така – ако си свикнал да правиш секс предимно пил е много силно вероятно да изпитваш различни видове еректална дисфункция когато си трезвен – в общи линии, или да не ти става, или да свършваш много бързо. Това от своя страна те кара да пиеш по-често, че уж да можеш да се “контролираш” повече. Това не е контрол, а просто притъпяване на мозъка. Know the difference!
- И още и още
Много други националности също пият – така е! Но само източноевропейците (и в нашия частен пример – българите) го превръщаме в национална идентичност и гордост. Останалите си пият и са си наясно с проблемите или поне не го превръщат в геройство. Това беше концепция, която на мен много сериозно ми убягна като тийнейджър и в резултат на която се боря с последствията от тогавашните си ирационални избори и дълбоко вкоренени стимули и до ден-днешен. Няма нужда да се стига до тук – пиенето може да е много готино, когато е умерено, качествено и с поводи. Няма човек, който да е свикнал да прекалява с алкохол и на когото това да му харесва – дори и най-изпържените мозъци рано или късно осъзнават, че имат проблем за решаване.